Гърция, Олимп

Доста време отлагах написването на тази част от моите „Фотоспомени“. Пътуването бе в края на юни 2013, вече минава януари 2014, а аз все още си чакам музата да ме осени. Снимките отдавна са подбрани, спомените започват да избледняват и е време да се захващам …

Та по същество – през пролетта ми се обади приятел и ми каза, че се организира изкачване на Олимп. С водач, осигуряване на нощувки и всичко както си му е редно. Не му мислих много, обадих се на Ицо и Емито (сина и дъщерята), предложих и на тях и бандата бе сформирана. Какво пък – качвали сме Мусала (няколко пъти), Вихрен и разни други върхове, че един Олимп ли ще ни се опре. Тук е момента да вметна, че всъщност това, което му казваме Олимп си е планината, а върхът е Митикас. Т.е. целта на нашето начинание ще е изкачване на Митикас – 2917 м. С тази си височина той се нарежда между нашите Мусала (2925 м) и Вихрен (2914 м). Но височината не е единственото, което определя трудността на един връх – има много други фактори, които в различни моменти могат да изиграят решаваща роля.

Но, да караме подред.

27 юни 2013. Часът е около 7 сутринта. В проливен дъжд нашата фото-планинарска банда крачи с раници на гърба към паркинга на ст. „Васил Левски“. Там трябва да е автобусът, който по програма в 7,17 ч трябва да тръгне към Гърция. Намираме го и се мушваме вътре на сухо. Компанията е разнообразна, някои са си стари познати от предишни пътувания, други (като нас) са за първи път с този водач – Миро Нанков, Вожда. Проверка – всички са налице и потегляме.

Дъждът се лее без почивка, минаваме границата, а облаците са все над нас. Все пак имаме доста път още на юг и се надяваме да се измъкнем от дъжда. След Солун вече времето е хубаво, почти слънчево, но погледите ни са все вдясно където започва да изправя снага мощния Олимп. Върховете му са в мъгла, там някъде е и Митикас и заветния Заслон А, който ще ни приюти през нощта.

Първа спирка след границата е Лептокария – малко селище от така наречената „Олимпийска ривиера“. Тук ще спим утре и другиден, а сега се отбиваме само за почивка.

Селце като стотиците други по гръцкото море – крайбрежна улица, сергии, магазинчета и кафенета от едната страна, а от другата – плаж с шезлонги и чадъри.

С планинарските си обувки не се вписваме много в атмосферата на плажуващите, но си направихме разходката, хапнахме и сме готови за Олимп.

Отново в автобуса, връщаме се малко назад до с. Литохори и поемаме нагоре в планината. Автобусът ще ни отведе до паркинга на около 1000 м н.в. и ще ни чака там до завръщането ни на другия ден. Пътят се вие нагоре и в подножието на планината е цялата Олимпийска ривиера.

Оттук започва Националния парк Олимп. Фото-планинарската банда е наточила обективите и щеките и поемаме нагоре.

Предстои ни преодоляване на денивелация от около 1100 м, а Митикас се показва от време на време през облаците.

Пътеката се вие през борова гора, групата се поразкъса, а ние с дъщеря ми се наслаждаваме на гледки по пътя.

И някъде тук – на първия час от изкачването ни настигна оня дъжд, дето си го доведохме от България. Слагаме дъждобраните – раници и фотоапарати трябва да се приберат на сухо. Вървим нагоре и чувствам как силите ми се изцеждат – отгоре дъжд, отдолу пот, а хижата е някъде напред. Може би час продължи тази „гръцка баня“. Дъждът спря и остана само мъглата. Все пак се вървеше по-леко без парниковия ефект на дъждобрана.

Минаваше вече третия час от както сме тръгнали от паркинга, а все още не знаехме колко ни остава до хижата. Приседнал на един камък подхвърлих на дъщеря ми, която идваше по пътеката – „Еми, имам едно предложение“. Тя ми отговори почти веднага „Утре да не се качваме до върха, нали“. Рядко срещано единомислие между баща и дъщеря. И двамата бяхме се изчерпали с това пътуване и денивелацията от над 2000 м за няколко часа, а вече наближаваше 8 ч. вечерта. Взели вече решението, минахме на един дъх останалия път до хижата. Вижте само колко сме доволни от себе си.

Така наречения Заслон А се намира на 2100 м н.в. Основна отправна точка за изкачването на Митикас. Работи от април до октомври и се отличава от почти всички български хижи с чистотата и реда си. В хижата се влиза само по чехли (всички обувки се поставят на стелажи до вратата). Домакини са едно приветливо семейство – топла фасул чорба и домашно Узо ми дойдоха много добре след тежкия ден. В 10 ч. генератора се спира и хижата потъва в мрак.

Утрото на 28 юни.
Кой спал кой не (при 24 души в стаята съм спал като младенец), но часът е 6 сутринта и ставаме. Няколко души са взели същото решение като мен и се мотаят из спалнята. Решили са, че силите им са дотук. Ицо и Янко, както и останалата част от нашата групичка продължават нагоре.
С Емито ще се поразходим из околностите до обяд, когато се очаква другите да се върнат от върха.

В 7 сутринта на 2000 м под нас блести утринното море.

А отгоре се извисява величествения Митикас

В долината се виеше пътеката, по която бяхме дошли вчера

Емито се радваше на гръцкото слънце

Постепенно с издигането си слънцето започна да стопля гората, в която се бе излял вчерашния проливен дъжд. По долината запълзяха мъгли, които на талази минаваха през хижата и продължаваха нагоре към върховете.

Някъде в мъглата се чуха конски копита и тръгнах надолу по пътеката да видя какво става. Ежедневния керван с провизии се изкачваше към хижата. Всичко необходимо – от нафтата за генератора до захарта за кафето пристигаше с 4х4 транспорт – безотказните планински мулета.

Наближаваше обяд и покорителите на Митикас започнаха да се връщат в хижата. Доволни, щастливи и уморени. Почивка около час и хайде към паркинга. Този път нямаше мъгла и дъжд и с бодра крачка се спуснахме надолу.