1-ви Април 2013, 3 часа сутринта.
Не е първоаприлска шега, след почти едногодишно очакване – ще стане или няма да стане, сме на индийска земя. Как се стигна до това?
Занимаваме се с производство на електропещи, нестандартно оборудване и прецизно леене на цветни метали. През 2012 год, след препоръка от наш клиент, ни посети гост от Индия – собственик на фирма за реплики на старинни оръжия. Дойде да види кои сме, какво произвеждаме и да му демонстрираме целия цикъл на изготвяне на прецизни отливки. Всичко премина успешно и човекът поръча комплект машини, като условието бе да отидем в Индия и да обучим персонала му да работи с тях. Разбира се, цялото пътуване и пребиваването там бе за негова сметка. След три месеца работа и два месеца транспорт на сандъците (по суша до Антверпен, след това с кораб до Мумбай и пак по суша до Северна Индия) имахме готовност да тръгнем.
Индийският ни партньор бе закупил билетите, всичко бе уговорено и полетяхме с колегата през Москва за Делхи. Летииим, летииим и все не идва това Делхи. Гледаме мониторите на гърба на предната седалка и времето се точи бавно. Шест часа нощен полет от Москва. Най-после след като минахме над средноазиатските републики, Афганистан (абе ония долу да не вземат да се объркат нещо), започнаха да се появяват светлините на Индия. Поне половин час летяхме докато прекосим огромния мегаполис Делхи и кацнахме.
Летище „Джавахарвал Неру“ – огромно, съвременно съоръжение, с ненатрапчивото присъствие на достатъчен контингент служби за сигурност. Хората си знаят работата, внимателни, усмихнати, но и пиле не може да прехвръкне, без да е забелязано. Както беше уговорено, на изхода ни чакаше шофьор от фирмата, държащ лист с нашите имена. Мислехме си – ще установим първия си контакт в Индия, но не ни било писано – човекът не знаеше никакъв език, освен хинди. Нищо, ще оставим разговорите за другия ден.
Излязохме от летището и ни блъсна миризмата на Индия. Бях се подготвил за тази среща – бях прочел доста в интернет за пътувания, рискове, лекарства, начин на поведение и т.н. при първо отиване в Индия. Но тази миризма не може да се опише, тя е нещо специфично, тежко, задушливо, мокро, което те блъска в гърдите при първото отваряне на вратите на летището. Нищо, поемаш дъх и приемаш, че в следващата седмица това ще е твоята среда.
Качваме се на колата и нашият „Фитипалди“ (така си го кръстихме впоследствие) отпраши за гр. Мирут, крайната ни цел. Часът бе около 4 сутринта, а улиците и шосетата бяха пълни, както е при нас през деня. Основно средство за пробиване на път е клаксона. Свръхнатоварени камиони, мотори, коли, велосипеди, велотриколки – и като прибавиш лявото движение в тъмнината – това бе първото впечетление от хаоса (за нас) в тази огромна страна. Но живи и здрави след около 2,5 часа стигнахме до Мирут и се настанихме в хотела да дремнем малко. До обяд, когато ще дойдат да ни заведат във фирмата.
Кой спал, спал, но сърце не трае да се излежавам в леглото, като отвън е „Incredible India“. Хапнах набързо закуската в ресторанта и бегом навън с фотоапарата. Просто застанах пред хотела и снимах улицата – шарена, шумна, прашна и първична:
Сутрешен устрем
Свръхтовар
Ох баня, ох кеф
Пасажери
На стъпалата на автобуса
По четирима на кон
Богат / беден
Нащраках набързо малко кадри от стъпалата и тротоара пред хотела и стана време да ходим във фирмата. За нея ще отделя специално място по-нататък. За една седмица пребиваване в Мирут едва ли ни се събират 5 – 6 часа свободни за разходка. Така че снимките ми са малко еднообразни – само „стрийт“. Пък то се и оказа, че няма кой знае какво да се види. Това, което бе пред хотела сякаш с „копи-пейст“ бе разхвърляно по територията на целия град. А той си бе едно средно градче с 3,5 милиона жители, без канализация (много вонящи канали пресичаха града, а в тях се стичаше всичко), без сметосъбиране (чакат да завалят дъждовете от юни до септември – така и така всичко ще се оттече към океана), без таксита (има само велорикши), а и ток идва от време на време. Навсякъде – пред хотела, пред богаташките къщи, пред фирмите работят почти непрекъснато дизелови генератори. Дори и фирмата, в която бяхме, въобще не е свързана към енергото – имат 50, 100 и 200 kW генератори, като включват този, който им е необходим.
Привечер, след работа ни оставиха в хотела. Като за първи ден бяхме уморени от пътуването, часовата разлика и новата обстановка. Направихме си кратко турче из квартала, попаднахме на едно пазарче, поснимах малко и се мръкна.
Един усмихнат чичко
Някой да иска фреш
Пъпеши, сър?
Разносна търговия
Продавачите обикновено са седнали направо върху сергията
Сокчета
Както навсякъде по улиците, дори и продавачът на цветя е мъж – жени продавачки няма (поне в Мирут)
Айде на поничките (това бе единствения по-дебел индиец, който видях. Май не му вървеше търговията и предполагам, че вечер си изяжда това, което не е продал през деня)
На Първи април сергиите бяха отрупани с грозде
Следващата вечер помолихме след работа да ни оставят в центъра на града, да се помотаме там, малко шопинг и след това да се приберем с такси до хотела. Домакините ни погледнаха с учудване – Тук таксита няма!!!
Има маршрутки, велорикши и каруци.
Маршрутката, която не отказва на никой пътник
Добре ли изглеждам?
Бавно, но сигурно
Както може да предположите, изправени пред угрозата да се обясняваме с някой рикшаджия къде сме отседнали, веднага се съгласихме на варианта шофьорът да ни закара до центъра, да се разходим 2 – 3 часа и после да ни вземе обратно към хотела.
А как изглежда центърът на Мирут – следва продължение …..
Обратно към Пътувания
ФОТОСПОМЕНИ 