По Ситовската река

20.10.2013 неделя

Един чудесен октомврийски уикенд. Пропуснах в събота да излеза някъде, но за неделята бях твърдо решен, че няма да си стоя в къщи. Като си преглеждах архива се оказа, че в предпоследния или последния уикенд на октомври стават най-хубавите есенни снимки. Въпросът бе – накъде да поема. Обикновено есенните ми излети са в района на Храбрино, Бойково и Плочник, а миналата година бях до Чурен и Върховръх. По това време на годината Родопите са прекрасни – обагрени във всички цветове от зеленото, през огнено жълто и оранжево до кафяво. Често оставям колата в Бойково, правя си преходче до Горен Плочник и обратно (до кръчмата в центъра). Няколко пъти съм го правил това упражнение, но този път реших да продължа по-нагоре по основния път към Ситово и Лилково. Предварителното планиране бе да стигна поне до моста на разклона, където да се разходя по реката. През март в първите хубави дни, в които се усещаше идващата пролет, бях оставил колата в Долен Плочник и направих кратко излетче по реката, но така и не стигнах до моста (просто не знаех, че е толкова близо).

Сега времето бе чудесно и още след като подминах разклона за Бойково асфалтът свърши и  подкарах бавно нагоре. Започнах да спирам тук-таме и да правя по някой кадър на пъстрите Родопи.

Постепенно пътят се върна обратно до нивото на реката и буковата гора ми казваше „спри, къде си се забързал“. Спрях, натоварих техниката на рамо и внимателно потърсих подходящо място да сляза до реката. Все пак като ходиш сам из планината първото условие е безопасността – едно подхлъзване по есенната шума може да доведе до доста проблеми. Като споменах безопасност, никога не правя компромиси с това – винаги с планинарски обувки, яке, дъждобран, зареден телефон, челник, вода и храна за един ден в раницата. Може и да тежи, ама си е необходимо.

Та слязох до реката, която ромолеше под пътя.

Като за първо по-сериозно спиране – добре, понасъбра се малко материал за обработка. Да вървим напред към моста, който ми бе целта в днешния излет. Следващата спирка – след няколко километра. И както си карах любувайки се на околността, стигнах до разклона – наляво Ситово, надясно Лилково. Намерих подходящо място за спиране и погледнах надолу – през няколко естествени скални стъпала реката се мяташе в дерето. Това бе моето място, целта на пътуването. Вечерта, като си преглеждах данните от снимките се оказа, че съм прекарал 1,5 часа в околностите на моста. Наистина в тази красота времето минава неусетно.

Времето си минаваше, а на мен ми бе трудно да се разделя с тази красота. Все пак, изкатерих се нагоре до колата и поех обратно към Пловдив. Следобедното слънце огряваше родопските върхове.

Пътят се виеше в позлатената гора. Не ми се тръгваше, но знаех, че пак ще дойда тук – дали ще е зима, пролет или лято, това няма значение.

Обратно към Излети