май 2013
След обикновеното чудене къде да отидем през традиционната вече първомайско-гергьовденска ваканция, този път изборът ни се спря на Турция. Не бяхме почивали там, пътуванията ни в тази посока се изчерпваха с няколко ходения до Истамбул (по работа или на екскурзия). Много от приятелите ни казваха все хубави неща за комшиите и решихме да се уверим сами в турското гостоприемство.
Първи май, Терминал 1, София. Качваме се на чартъра, който ще ни отведе в Анталия. За наша изненада (не знам защо, но в първия момент се учудвам) самолетът е турски. Логично погледнато, туризмът е такава промишленост в южната ни съседка, че те сами организират чартърите за да доведат колкото си може повече туристи. Нищо, че пилотът се оказа немец, който си вади хляба в частна турска компания. На връщане пък пилотът бе руснак. Но както се казва – имат си парички, плащат на персонал от цял свят.
При снижаването към Анталия под нас на километри се простираха оранжерии. Здраво работят хората и не случайно пазарите ни са заринати с турски зеленчуци. Каква бе изненадата ми, когато впоследствие в разговор с местния ни гид (български турчин) се оказа, че с настъпването на лятото и жеги над 40 оС, тази оранжерии се охлаждат с климатични инсталации за да се извади поне още една реколта до есента.
На паспортния контрол видях леко объркване на граничния полицай. Всички пред мен минаха безпроблемно, но при вида на паспорта ми с индийска виза и печати за влизане и излизане от преди 20-на дни настана суматоха. Кратка консултация (нещо си бъбриха на турски в слушалките), дойдоха още двама полицаи – гледаха ми паспорта, гледаха и мен, мушнаха го някъде отдолу – предполагам го сканираха бързичко и с усмивка ми посочиха, че мога да продължа.
Организацията по посрещането бе перфектна – на паркинга чакаха 10-на автобуса, които ни натовариха според направленията на записаните хотели. Ние сме към IC Santai, Белек.
При настаняването се оказва, че нашата стая е западна, на първия етаж, гледа към покрива на ресторанта и към съседния хотел. Е, не сме били път до тук да гледам комина на барбекюто. Взимам паспортите, мушвам 10 TL вътре и слизам на рецепцията. С най-добрия си английски обяснявам на момичето, че пребивавайки 5 дни в тази стая на иначе прекрасния им хотел, няма да си тръгна с чудесните впечатления, за които съм се настроил. Момичето взе паспортите, почовърка малко в компютъра и ми каза, че в момента може да ни настани в единствената свободна стая на 7-мия етаж, която била като мансарда – с наклонени тавани. Нищо – нека да я видим. Качваме се горе и се разкрива панорама като от рекламна брошура – морето, парка, басейните са пред нас. Десетте лири си свършиха явно работата – стаята е чудесна.
Докато жена ми подрежда багажа, аз вече съм на терасата с апарата.
От нашия ред стаи се виждат само островърхите покривчета над балконските врати. Гълчавата на басейна и барчетата е някъде много надолу – тишина и спокойствие.
Малко почивка и хайде към басейна. След това – да пообиколим наоколо. Паркът на хотела е обширен и перфектно поддържан.
Плажът – широк и обширен се простира от Анталия до Аланя, поне 100 км безкраен пясък.
На следващата сутрин излязох преди закуска да се разходя покрай морето и около хотела. Всичко блестеше от чистота. Алеите бяха изметени, цветята и тревата поляти. По нищо не личеше, че покрай басейна, барчетата и естрадата до полунощ са се вихрили танци, изпити са литри алкохол, изядени са килограми ядки и мезета.
В далечината се белееха планините над Анталия.
Водата в морето в началото на май не е от най-топлата (поне такава в каквато бихме влезли да се къпем), но слънцето напичаше здраво. От първия ред шезлонги до водата е оставена около 50 м празна ивица. В началото се учудих защо не са разположили сенниците и шезлонгите по-близо, но табелите указваха защо. Цялата тази брегова ивица е защитена територия, в която морските костенурки излизат и снасят в пясъка яйцата си. Местенето на шезлонги близо до прибоя е забранено (не че не видях и такива случаи), тъй като може да попаднеш на заровени в пясъка яйца и да ги счупиш.
Както бях забелязал и другаде – българи и руснаци обикновено се разполат на пясъка, а северняците – покрай басейна. Там цял ден вреше и кипеше и неуморните аниматори устройваха всякакви състезания. В тях участваха предимно децата, а татковците (немци, норвежци, англичани) наблягаха на безкрайното количество бира и твърд алкохол от близкото барче. Все пак бяхме в Турция (една за мен светска държава, но за жалост с все по-голямо влияние на фундаменталистите) и в басейна можеха да се видят и такива сцени:
На островчето в средата на басейна едно скандинавско момиченце в позата на „малката русалка“ видимо се отегчаваше.
Приятно впечатление ми направи работата на фото-екипа на хотела. Непрекъснато сред хората сновяха 4 – 5 души с тениски „Photo Team“. Като уловят погледа на някой те се приближават, снимат няколко кадъра и си отиват. Никой не казва „дай сега тука 5 лв, щото виж какво хубаво кадро ще ти изкарам“. Във фоайето на хотела екипът си имаше един ъгъл, където всеки сниман можеше да си прегледа кадрите на монитор. И ако му хареса нещо си го поръчва да му го принтират. Тогава се плаща – при краен резултат и доволен клиент.
Тъй като бяхме дошли тук да си починем, основно прекарвахме времето на плажа или покрай басейна. Един следобед се организирахме с другите българи от групата и отскочихме с микробусче да разгледаме Анталия.
Обратно към Пътувания
ФОТОСПОМЕНИ 