Както ви бях обещал в началото, на фирмата отделям специална част в разказа. Тъй като монтирахме нашите машини в една ремонтирана сграда в самия град, до третия ден не бяхме видяли какво означава „Made in India“. Домакините се успокоиха, че ще се справим в обещания едноседмичен срок за монтаж, пускане и обучение на персонала, и ни предложиха за няколко часа да ни заведат до фирмата, чиито основни сгради са извън града. Съгласихме се веднага и се метнахме в Тойотата на нашия „Фитипалди“.
Първото впечатление от гледката извън града бе стряскащо – подредени, сортирани, китни купчини от ла*на. При толкова много крави това е суровина, която не е за изхвърляне – явно става за всичко, от кирпич за къщите, до гориво за оджаците като захладнее.
А животът в полето бе като от пасторална картинка – един оре с Белчо и Сивушка ….
…. а някой кара коо-лее-лоо
Пътувайки из индийските полета разбрахме и какъв е проблема със спиращия често ток – стълбове има, жици няма. Опитаха да ни обяснят, че правителството на щата се въздържа от „повсеместна електрификация“ поради невъзможността да се справят с кражбите на ток. Хитрите индийци просто хвърлят една кука на жиците и си черпят ток без да плащат. На устата ми бе да кажа „абе циганска работа“, но се въздържах за да не си помислят, че и други братя от мургав произход отдавна прилагат тази тактика при нас.
Стигнахме до фабриката, където ни посрещна шефът на производството, вечно усмихнатия Раджив. При въпроса – мога ли да снимам, той за части от секундата се поколеба вторачвайки се във внушителния Никон, който вече вадех от чантата, усмихна се, махна с ръка и чух неизменното „O, yes sir“.
И така – да видим как се произвеждат мечове, шлемове, ризници в една от най-големите фирми в Индия за реплики на старинни оръжия. Те се продават в цял свят в специализирани магазини, хоби клубове, като основен клиент им е филмовата индустрия – например филми като „Гладиаторът“ са снимани основно с техни доспехи.
Но да започнем обиколката. В началото едни здрави юначаги подготвяха материала за мечовете. Как го правят ли – с чук
Чукът е основно средство за производство. Няма стол, няма маса – на земята, върху едно парче желязо момчетата блъскат от сутрин до вечер.
След връщането ми от Индия много пъти си отварям точно тази снимка. Имах ли право така нахално да завирам фотоапарата си за хиляди левове в лицата на тези хора? Всичко друго, снимано на улицата бе много по-лежерно, всекидневно, непринудено. А в погледите на момчетата се четеше въпрос – Хайде да ти дам тоя петкилограмов чук, пък ти ми дай фотоапарата да видиш какво кадро ще ти направя, а?
Но оправдавайки се вътрешно, че това е само една документална снимка, да вървим напред.
Още едно работно място оборудвано с чук
Следващата операция от технологията е горещо коване за постигане на някаква начална форма на меча. Както навсякъде по света, заготовките се слагат в пещ, но този път се оказа, че пещта е на въглища. Няма терморегулатори – има „на око“ до колко се е нагрял метала. Като трябва още температура – още една лопата въглища.
Динозавърчето в лявата част на снимката съставено от вериги, пружини, ексцентрици е механичния чук, който бе единствената машина в този цех.
А след това започва „довършителната“ работа, т.е. това парче ковано желязо ще се превърне в меч. Как – ами просто трябва да се махне излишното и да остане само острието, което си е вътре (перефразирайки Микеланджело). Начин на работа – шмиргел и шкурка. Разбира се на ръка.
Без шлайфане с кече не може да се постигне крайният блясък. В момента работеха шлемове и ги докарваха до огледален блясък.
А един чичко само мажеше кечетата с паста, за да не спират работата си основните работници. Да обяснявам ли как ги мажеше, или е ясно от снимката – бърка с ръка в кофата и после нанася равномерно пастата по кечето. Работно място – върху един вестник на земята. Елементарно.
Стигнахме и до леярския отдел. Много леярски цехове съм виждал през живота си, но това там бе нещо уникално. В момента, в който влязохме металът бе готов за разливане. Пещта разбира се бе на кокс – електричеството е скъпо удоволствие. Момчетата си поляха ръцете и краката с вода, боси – по джапанки, без ръкавици или някакви защитни средства хванаха потата с разтопения метал с клещи и започнаха да разливат по формите. Къде си Европа, къде си Брюксел да видиш и да се чудиш как може да се произвежда така. А в интерес на истината – отливките си бяха супер. Абсолютни майсторчета.
Освен металните мечове – точни реплики на антични римски, персийски и др. образци, във фирмата се произвеждат и огромно количество гумени мечове. Това са оръжия за възстановки и филмови продукции. Отдалеч не можеш да ги различиш, но са безопасни за близък бой. В цеха, където ги произвеждаха беше толкова мръсно и във въздуха летеше фин прахоляк, че благоразумно прибрах апарата в чантата. Само щракнах отвън как слагаха орнаментите, имитиращи ковано желязо. Пособията бяха отново оджак с въглища и метална щампа.
Гумените мечове изискват нанасяне на няколко слоя латекс за втърдяване на повърхността и последващо боядисване. И за това си има определени хора, всеки от които съвестно си изпълнява операцията. Хора много (около 200 души работят във фирмата) – за всекиго по нещо. Нанасянето на латекса – топване в един казан и готово.
После – сушене на стилажите и боядисване
За да се достигне до крайното изделие се слагат и дръжките – навиване на кожа и оформяне на ръкохватката.
В отдел „Кожи“ се комплектоват изделията със съответните колани, препаски, ножници.
А каниите за по-луксозните изделия се довършват на ръка. А с какъв инструмент се извършва това, познахте – чук (основното средство за производство).
Работни ръчички сглобяваха елементи от разнообразно снаряжение
Нова партида шлемове се довършваше в следващия отдел. Последни занитвания на периферията към основата. Всичко е полирано до блясък преди крайния монтаж. А това сглобяване се извършва … с чук. (браво на позналите)
Тук вече не устоях на изкушението да надуя един боен рог на римската кохорта. Под вещото ръководство на Раджив и пред ослепителната му подкрепяща усмивка успях да извадя нещо като пронизващ вой, приканващ за атака.
Обиколката ни продължи към склада за готова продукция. От тук древните оръжия започват пътя си по белия свят.
На няколко пъти в кадър виждате един едър здрав мъжага с дълга коса на плитка. Това е Кийт, американец, който случайно или не (по-скоро не) беше във фирмата в периода, когато монтирахме машините. Техен представител за американския пазар, той познаваше в детайли производството и изделията им и явно му бе интересно какво ли аджеба тези българи ще доставят на неговите индийски партньори. Интересен събеседник, бивш подводничар, по време на „студената война“ прекарвал месеци наред на дъното на Арктика пред Мурманск, слухтейки за движението на съветските подводници. Странно бе това ни запознанство – намирайки се преди време от двете страни на „желязната завеса“ сега единия продаваше на индийците, а другия купуваше от тях. И колкото и да е невероятно – и трите страни печелихме от това сътрудничество.
Приключвайки с обиколката из цеховете минахме и през администрацията (на 20-на метра от производствените цехове). Както навсякъде в Индия и тук разликата между кастите бе очевадна. Лукс, комфорт, кожени мебели, климатизирани помещения, чистота. Във фоайето ни посреща рицар на кон, с пълно бойно снаряжение, произведено от фирмата.
В заседателната зала Кийт се кефи на постер, в който е използвана негова снимка с древни доспехи.
С това обиколката ни из фирмата приключи. Време е де се връщаме в Мирут, да проверим докъде са стигнали в усвояването на материала момчетата, които обучавахме на нашите машини.
Следва Индия, част 4 (последна) ……
Обратно към Пътувания
ФОТОСПОМЕНИ 