Фотински водопади

Някъде през лятото, сърфирайки из нета попаднах на банер, който ме приканваше да си купя книгата „Фото пътеводител на българските водопади“. Е какво пък – чухнах върху него, поръчах си я онлайн и след два дни в ръцете ми бе едно чудесно издание, пълно със снимки и най-вече полезна информация за водопадите в България. Аз съм от хората, дето обичат да си скитат по планините с фотоапарат в ръка (на рамо, на врат, в раницата и т.н. в зависимост от ситуацията). И тази книга ми даде един нов стимул да отида някъде на по-различно място от местата, на които обикновено търся освобождаване от ежедневните грижи. През същото това лято 2013-то най-после си взех стабилен статив (досега карах с едно стативче с вързани крака от Технополис) и без да правя реклама на Динафос стативът, който взех от там Cullmann Magnesit 528, се оказа наистина железен за планински терен. С независимо разгъващите се крака, стабилност и удобство е незаменим (поне за мен, сигурно има и много други по-добри) за експонации от 20 – 30 сек. В съчетание с филтрите HOYA (ND64, Gradient и CPL) вече можех да се замисля да направя нещо „по-така“ на тема планински реки и водопади. А теглото на статива от 2,5 кг, в добавка към раницата с Nikon-а и няколкото обектива в нея само ми напомняха за Сизиф, тикащ камъка към върха на планината. Но за разлика от него всичко това е за кеф, а „кефът цена няма“ както е обичайната приказка между фотоманияците.

След доста канене и планиране за дата и компания, останах сам в начинанието си да използвам един от последните хубави есенни дни и да отида някъде, където досега не съм ходил – Фотинските водопади, до едноименното село в Родопите.

Събота е, 9.11.2013, навил съм си часовника за 7 часа. Времето обещава да е чудесно, правя си сандвичите, преглеждам за последно раницата с техниката (най-вече батерии, филтри, кърпички, Lenspen-а) и паля Пежото към поредното планинско приживяване. А то горкото, къде ли не съм го качвал, свикнало е. Маршрута е ясен – Пловдив, Пещера и преди Батак вляво към Нова Махала и Фотиново. Разстояние – 75 км, време – около 1,5 часа.

След много приятно карене по родопските пътища – асфалт до горе и страхотни гледки след Нова Махала, навлизам във Фотиново. Родопско селце, сгушено в припеклива долинка, която гледа на изток към долината на р. Въча. Първи впечатления – селото живее, хора по улиците, от дървообработващата фабрика, покрай която минавам се чува пронизителен писък на циркуляр. Всички улици в селото са павирани – не е някакъв закърпен асфалт, а чудесно подредени малки павета покриват всичко. След двукратно питане за посоката към водопадите се паркирам до една грохнала ИФА в долния край на селото, нарамвам раницата, статива и фоточантата и поех надолу. Не знам защо, но си мислех, че когато човек търси водопади, каньони, хубави гледки на планински рекички, трябва да ходи нагоре. А тук се оказа, че водопадите на Фотинската река са под селото и трябва да тръгна по течението на реката.

Очаквано време за достигане на водопадите – около час. Поемам с бодра крачка по широк, равен черен път, който ме води през долината. Обръщам се и зад мен е огряното от предобедното слънце Фотиново.

Надолу по долината се редуват ливади и горички.

Постепенно навлизам в букова гора, окапалите червени листа са постлали пътя и той се е превърнал в истински пъстроцветен килим (колкото и банално да е това сравнение), реката шумоли вдясно от мен и ме приканва да слеза долу до нея и да щракна някой кадър на забързаните водоскоци през камъни и прагове. Все пак целта ми са водопадите и продължавам напред – реката ще я оставя за връщането.

На няколко места са построени беседки за почивка. Инициативни хора са облагородили местността. Пътеката от селото до водопадите е чудесно маркирана, то няма и как да се объркаш в долината, освен при самите водопади, които остават вляво от пътя и табелите са необходими за да не ги пропуснеш.

След около 40 мин. нормално ходене стигнах до последната беседка, която е пред водопадите. Там трябва да се отделиш от основния път и да следваш табелите за трите водопада. Реших да карам подред – поех по лявата табелка „Първи водопад“. Стръмното слизане е улеснено от направените перила и стъпала. Наистина „хвала“ на хората, които са положили доста усилия да помогнат на туристите да се докоснат до тези красоти.

Пътечката към първия водопад е доста стръмна и няма да е много приятно слизането в есенната шума без перила и стъпала. С раницата на гърба, статива под мишница и апарата на врата се добрах до площадка с размер около метър на метър. Разположих се на нея в подготовка на първите снимки от водопада. Една скала скриваше малко падащата струя, но след това щях да търся други гледни точки.

На тази тясна площадка, надвесена над скалите не ми беше много комфортно. Раницата и фоточантата бяха на земята, подпряни на единственото дърво наоколо и някое неволно бутване можеше да ги изпрати по течението на реката, която бучеше на 7 – 8 м под мен. Събрах си техниката и продължих надолу. Там, макар и върху мокрите камъни под водопада бе далеч по-спокойно и просторно.

Както обикновено при снимане на водопад, проблемът възниква при влизане на горната част на водопада в кадър. Динамиката е огромна и матрицата, която е много по-несъвършенна от човешкото око „се предава“. Тук на помощ идва градиентния филтър, успял да намали малко динамиката в кадъра, така че да не „изгори“ небето.

Но да не се мотам повече – чакаха ме още два водопада от каскадата Фотински водопади. Поемам нагоре към беседката, където пътя се разклоняваше.
И отново надолу, този път вдясно от беседката и пътеката слиза на няколко серпантини през чудесна букова гора. На две места по стръмнината грижливи ръце бяха сковали пейки за почивка, които щях да оценя при обратния ми път нагоре.

Слизайки все по-надолу стигам отново до Фотинската река, минавам на другия бряг по импровизирано мостче от дървени трупи с перила и поемам нагоре по течението към другите два водопада.

Скоро шумът от падаща вода се усилва и след поредния завой на пътечката се озовавам пред двата каскадно свързани водопада.

Пътечката продължава още малко нагоре и с помощта на стълби и перила излизам на нивото на втория (броейки по течението) водопад.

Около този водопад е най-просторно и позволява снимане от различни гледни точки.

Време е за връщане назад. Следва доста уморително изкачване обратно до беседката.  Почивка за половин час, малко приказки с ловджии, които цял ден огласяха планината с далечни изстрели, и хайде нагоре към селото. По пътя трябваше да отделя и време за реката, както си бях решил на идване. След бързото препускане през камъните водата се успокоява в просторни вирове, в които се въртят есенните листа.

След това отново се устремява надолу

Макар и пътя да не е непроходим за лек автомобил, основно по него срещах мотори и АТВ-та.

Постепенно набирах отново височина към селото и излизайки от каньона на Фотинската река, пред мен в цялото великолепие на залязващото слънце се простираше есенната Родопа планина.

Вече навлизах в селото. Слънцето бе паднало ниско зад хребета когато видях едно мостче над реката, изпитало на гърба си товарите на времето, правейки си компания с изсъхнали магарешки тръни.

И така, използвах един от последните слънчеви есенни дни да посетя място, където не бях ходил досега.
Малко уморен, но доволен сядам в колата и обратно към Пловдив.

Обратно към Излети