Индия, част 4

Дойде и последния ден от пребиваването ни в Индия. Предишния следобед се разделихме с момчетата, с които бяхме почти непрекъснато през изминалата седмица. Много амбицирани млади хора, виждащи в новото производство перспектива да се измъкнат от гетото и да си осигурят прилично бъдеще. Те бяха първите във фирмата, които бяха обучени на новите начини за прецизно леене и оттук нататък пътят им бе само нагоре. На раздяла се снимахме с отливката, която направиха сами.

Раджив (шефът на производството, който видяхте и в предната част) бе доволен, машините работеха, момчетата се справиха.

И така, първи свободен ден до обяд, когато щяхме да се видим за последно с шефовете на фирмата и след това – към Делхи, самолета и към дома. Закуска, събиране набързо на багажа и айде навън. А от сутринта си бе жегичка – гонеше 35 оС. Когато ни возеха из града бяхме забелязали едно хубаво кварталче до хотела и обиколката ни започна оттам. Все пак в този град има достатъчно на брой богати хора. Те си живеят в собствен свят, заграден от тълпите, осигурен от портиери, шофьори, гувернантки. Там обикновеният индиец не влиза, там е тихо, чисто и приветливо.

Една пряка по-надолу бе „улицата“. С клаксоните, сергиите, забързаните хора.

Децата – спретнати с униформи отиваха на училище, кой с маршрутката, кой на колело.

А при наличието на толкова много колелета по улиците разбира се и ремонтите се правеха на място – велоработилници имаше на всеки ъгъл.
  

Улицата е пълна с живот – всичко става там. Всеки работи нещо, всеки е ангажиран. Но това, което ме впечатли най-много е широката усмивка, с която посрещат всяко внимание, адресирано към тях. Кварталния гладач с ютия на дървени въглища събираше дрехи от къщите и ги гладеше в сянката на едно дърво. Здравеняци бараби бъркаха бетон. В момента, в който видяха вдигнатия към тях апарат зарязаха лопатите, прегърнаха се и се подредиха за снимка.
  

Едно момченце продаваше с родителите си животни на улицата. Като ме видя, започна да ръкомаха към мен, прегърна две от яренцата си и зачака да го снимам.

Шивачът бе там, където минават хората – на тротоара, бръснарят – също.

Поправките на чанти пак са там

По-надолу по улицата пейзажът малко се промени. Навлязохме в нещо като гето. То според нашите представи цялата досегашна улица си бе едно гето, но това бе „гетото на гетото“. Хората живееха под бризенти, опънати на колове. Една кушетка, оджак в средата и това изчерпваше цялата мебелировка. Беше предиобед, „чепатито“ (индийския хляб) бе изпечен и е време за закуска.

Ох, че вкусно – чак да си оближеш пръстите

А батковците вече въртяха чуковете. Направо на улицата с помощта на едно огнище с въглища се коват и продават разни сечива – брадвички, сатъри и др.
  

Тук имаш право на най-много един кадър преди да си забелязан. В момента, в който видят апарата и грейват в страхотна усмивка.

Времето напредваше, ставаше все по-горещо и някои вече започнаха да търсят сянката

Бяхме се отдалечили доста от хотела и трябваше да тръгваме обратно. Индия се лееше по улиците шарена, непредвидима, забързана или ленива. Пътуващ проповедник огласяше с високоговорителите си квартала …

… момичета бяха тръгнали на разходка,

а други се бореха за насъщния в адската жега с поне 200 кг желязо върху колелото

Това бе Моята Индия.

Шест дни в един 3,5 милионен град, далеч от туристическите дестинации, в който май не бяха виждали бели хора откакто англичаните са се оттеглили.

Индия на контрастите, на много бедните и на много богатите.

Индия на щастливите хора.

С нашите изкривени меркантилни „цивилизовани“ европейски представи не можем да си обясним защо тези хора са щастливи, защо се усмихват, защо са доволни от живота.

Изводът може би е, че ние трябва да се замислим какво бъркаме,  защо сме все намусени, защо все някой ни е виновен, защо не се усмихваме.

Довиждане Индия!

Дали ще се срещнем пак, не знам, едва ли . . .

 

Обратно към Пътувания