май 2014
След като миналата година си прекарахме много добре първомайско – гергьовденските празници в Анталия, решихме и тази година да не се заседяваме в къщи. Разгледахме офертите в интернет и след кратко семейно съвещание решихме – нека да е о-в Родос.
И така, пак е 1-ви Май, но този път самолетът не излита от Терминал 1 на летище София, а от противоположната страна на България – от Бургас. Чартърът е рано сутрин и решаваме да тръгнем малко след полунощ от Пловдив, вместо да търсим хотел в Бургас и пак да ставаме в тъмни зори. Нали вече си имаме магистрала за морето – давай газ за Бургас. Както обикновено при по-дълъг път си оставям доста аванс във времето и този път тактиката ми бе успешна. След безпроблемно пътуване по празната магистрала и спиране за кафе на единствената (поне до тогава по новата отсечка) бензиностанция някъде след Ямбол, попаднахме в непрогледна мъгла. Карам с 40 – 50 и само си гледам в огледалото да не ме връхлети някой отзад. Минавам Бургас като през призрачен град и успявам да улуча отбивката за летището при Сарафово. Все пак много пъти съм минавал по този път и добрата ми ориентация не ме подведе. Стигам до паркинга, взимам си талонче, бариерата се вдига и влизам навътре. Ами сега накъде? Мъглата става все по-гъста. Виждам няколко паркирали коли, спирам, слизам и излизам на разузнаване. От мъглата изплуваха силуетите на момче и момиче. Те също търсеха къде е сградата на терминала. В 4,30 часа през нощта, в непрогледна мъгла, на непознато място сякаш си на друга планета. Е, намерихме я най-после – тя била точно отсреща, но единственото, което се виждаше в нощната тъмнина бяха лампите, висящи на пилони някъде високо над паркинга.
Явно хората, които са правили графика на полета познават особеностите на бургаското летище – качваме се в самолета, в 6.50 мъглата се вдига и някъде към 7 (както си бе по планирано) отлитаме.
На летището в Родос – обичайното разпределение по автобусите в зависимост от записания хотел. Ние сме към Сентидо Иксиан Гранд.
Оставяме багажа на рецепцията и докато групичката от 4 – 5 семейства ни разпределят по стаите правим кратка обиколка навън.
Настаняваме се (както си беше по офертата стаята е „garden view“, тези със „sea view“ са малко по-скъпички). Но от терасата се открива приятна гледка към вътрешния двор и тези стаи са доста по-тихи, отколкото ресторанта, барчетата и басейна да са ти под краката. Е, морето ще си го гледаме като излезем да се разхождаме.
След безсънната нощ се полагаше малко дрямка и докато станем слънцето вече залязваше.
Както предварително си бяхме решили, не се записахме на организираните от групата екскурзии, а предпочетохме да се разхождаме сами. То май въобще никой не се записа, така че тези екскурзии просто не се осъществиха. Все пак при положение, че хотелът ни се намираше на 8 км от центъра на гр. Родос, а и островът е с дължина 70 км, предпочетохме да сме независими – с такси и рент-а-кар.
На следващата сутрин застанахме на спирката близо до хотела и зачакахме автобуса към града. След 10-на минути ми писна и махнах на преминаващото такси. Все пак времето на острова си е по-добре да го прекараш в движение, а не в чакане на автобуси. Тук такситата не признават таксиметров апарат, а се плаща според дестинацията. От хотела до центъра на Родос тарифата бе 10 Евро. Ако искаш се качваш, ако не – чакаш автобуса, който по разписание трябва да минава през 30-40 минути. На връщане се уверих в твърдата разценка, която е обявена на голяма табела на таксиметровата стоянка. Бяха написани сумите до всеки хотел в околността и до всяко селце и градче на острова. Наистина до нашия хотел тарифата бе 10 Евро. Значи уж сме всички в Европа, а за гърците може така, а пък при нас такситата ги гонят за невключен апарат. Там таксиметрови апарати въобще не видях.
По пътя до центъра на града си говорехме с момчето, че сме за първи път в Родос и го питах с какво да почнем разглеждането. Той посегна към джоба на вратата, където бяха надиплени едно тесте карти на Родос и на всеки светофар, на който спирахме изваждаше картата и драскаше върху нея забележителностите, които трябваше да видим. На слизане го попитах колко му дължим за картата – о, тя е безплатна, бе отговорът му. Тези карти наистина ги раздават навсякъде – в хотела, ресторанти, рент-а-кар офисите. Напечатали са ги хората, спонсорите са си отбелязали техните хотели или таверни на картата, а на обратната страна са рекламните карета. Всичко е ориентирано към туриста – как по-лесно да го накараш да си остави парите на острова.
Таксито ни остави на входа на стария град. Първата ни цел – Губернаторския дворец. Изкачвайки се към върха на хълма, започнах да съжалявам, че тръгнах с маратонки. Улиците са застлани с нещо като паваж, но от дребни морски обли камъчета, поставени плътно едно до друго вертикално. Много здрава настилка, но определено иска обувки с по-твърди подметки.
След дългото изкачване на „Рицарската улица“ се озоваваме пред вратите на двореца. Той изумява с импозантността си и перфектното си състояние. След като попрочетохме някоя и друга листовка, която ни дадоха с входните билети, разбрах защо е в такова състояние. Оригиналният Губернаторски дворец, строен от рицарите на св. Джон през 14-ти век, е разрушен напълно при експлозия през 1856 год, когато барутния погреб в подземията на двореца се е взривил. В този си вид дворецът е реконструиран от италианците през 1940 год, базирайки се на стари рисунки. Защо от италианците ли? Ами Родос през историята си е минавал през различни владичества – турско до първата световна война, след това италианско до втората световна война. Италия като победена през войната страна губи острова и Великите сили решават да го дадат на Гърция.
Но да влезем в двореца.
Просторно еднораменно стълбище води към основния, втори етаж на двореца. Може би смисълът на това дълго стълбище е да усетиш могъществото на владетеля. Представям си как се изкачваш нагоре, а в дъното стои Губернатора и те гледа какъв си дребен и безпомощен пред величието на властта.
Целият втори етаж е от свързани една с друга зали с перфектни мозаечни подове, строги колони, огромни камини.
В една от залите е и копие на статуята „Лаокоон и синовете му“. Оригиналът се намира във Ватикана, а за авторите се предполага, че са трима древни майстори от о-в Родос. Затова гидовете с гордост спират пред нея и обясняват историята и.
Излизаме навън и попадаме в типичното ежедневие на един град, който живее основно от туризма.
Невъзмутимо един местен достолепен чичко си четеше книжката в сянката на близката градинка.
Силуетите на православната църква и джамията са един до друг в този град, сменявал в историята си много пъти владетелите.
В двора на джамията майсторска ръка е наредила бели и черни камъчета.
Целият стар град е вместен в средновековната крепост с двуредови яки стени, разделени от дълбок ров. Исках да обиколя колкото си може повече от това уникално място. Разбрахме се с жена ми – среща пред шадравана в центъра след три часа и отпраших по малките вътрешни улички на крепостта.
Непревземаемият ров, разположен в двойната крепостна стена.
Една от петте порти, водещи към вътрешната крепост
Отдалечавайки се от основните туристически улички на Родос, попаднах в лабиринт от малки каменни улички и къщи, в които имаше живот, миришеше на готвено, жените си говореха със съседките през прозорците. Направи ми впечатление арките, които свързват срещуположните къщи в тесните улички – предполагам това е свързано с честите земетресения, които разклащат Додеканезките острови, най-големият от които е Родос.
Кафене с една масичка – такива може да видиш в тесните улички.
Основният (и общо взето единствено възможен) транспорт са малките скутерчета.
Постепенно слизах надолу към брега и през един от входовете на крепостта се виждаше пристанището.
На един от кейовете бе пристигнал експреса от Мармарис.
По протежение на пешеходната ивица покрай морето са наредени красиви бронзови пластики
Характерен силует на пристанището в Родос са вятърните мелници, разположени на вълнолома.
Обикаляйки залива, в който са разположени пътническото и яхтеното пристанища, се приближавах към мястото, където според преданията се е издигал Родоския колос. Огромна статуя, стъпила на двата бряга над входа на пристанището. Сега предполагаемото му място е заето от статуи на елен и кошута, пазещи входа на залива.
Все пак историята на Родос не започва с рицарите, турското или италианското владичество. Много векове преди това тук са били древните гърци. И те са оставили своя отпечатък на това благословено от бога островче. На най високата точка над сегашния град Родос се е извисявал храма на Аполон, от който са останали само основни зидове и няколко колони, вероятно сглобени от останките на древния храм.
Напълно реставриран е и атлетическия стадион, какъвто си имаме и в Пловдив, макар и да виждаме сега само малка негова част, експонирана на площад Джумаята.
През следващия вход на крепостта се отправих към центъра на стария град, за да спазя уговорката за срещата при шадравана.
На връщане решихме да не си правим труда да търсим автобусна спирка, а направо отидохме на стоянката, където ни бе оставило сутринта таксито. Пътят до хотела се вие по северозападното крайбрежие на Родос. В движение успях да хвана залязващото над съседния остров Сими слънце.
Какво се случи през следващите дни от пребиваването ни на Родос, ще видите в продължението.
Обратно към Пътувания
ФОТОСПОМЕНИ 